Случайно или не един преминах в малка уличка в централната градска част на гр. Стара Загора. Отскоро съм в града и не съм много запознат с адресите и историята, но в тази малка уличка силно впечатление ми направи една красива зелена сграда. Къща! Красива стара сграда от забравените архитектурни времена. Такива сгради в Стара Загора има много и почти на всеки ъгъл. Някои са имали късмета да случат на стопанин и да бъдат реставрирани и добре поддържани, но други не били такива късметлии и са оставени на произвола на съдбата.
Да има и една трета категория, които са съборени и на тяхно място изникват като гъби, нови, китни сгради. Та, тази малка зелена къща ме привлече силно. Някак си ми бе позната, но не успях да се сетя откъде точно. Доближих се, което не си е никак безопасно спрямо състоянието на сградата. Мазилката на места липсва. Покрива сякаш всеки момент ще се стовари върху изнемощелите стени на къщата. Прозорците са старателно „опаковани“ с картон, така че да не допуснат нито един слънчев лъч. Една паметна плоча, обаче, казва на случайно минаващите от тук, че в този дом се е родил един от най-големите ни поети – Николай Лилиев.
В момента, не си спомних кой точно е той, но след справка, по-късно разбрах, че този човек, роден в тази малка зелена къща на ул. Парчевич 38, е един от най-големите български поети-символисти. Вместо, обаче, неговият роден дом да е превърнат в добре уреден музей и из него да ни развеждат и да ни разказват за живота и творчеството на Николай Лилиев, къщата е оставена на произвола на съдбата. Но освен паметната плоча от централната част на къщата, за славните дни ни напомня и една друга далеч по впечатляваща табела с надпис: кафе-аператив Лилиева къща. За щастие въпросното кафене вече не функционираше, както и цялата къща. Но точно този непремахнат надпис се оказа символът, които така силно търсех. От къща-музей в кафе-аператив.Това най-точно описва, случващото се около нас последните близо 25-години.
Кой, кога и как е позволил тази гавра с историята и културата ни? Това не са толкова важни въпроси, колкото кой продължава да позволява на надписите да стоят, както и къща-паметник на културата да е кафе- аперитив. Срам! Но институциите отговорни за тази несправедливост се оправдават ту една с друга, ту с това че имота е с неизяснен статут. А, в това време къщата тихо, бавно и сигурно се руши. С липсваща големи участъци от фасадата, с картон вместо стъкла, с никнеща трева по външните стълби. Домът на поета-символист сам по себе си е е превърнал в символ. Символ на преход. Символ на Стара Загора, а защо не и на България. Преход към разруха, борба за имоти, картон вместо стъкло, но пък с паметна плоча и кафене.
Това са новите символи, на някакви си стихове и поезия, или пък опит за култура. Такава ни е тя културата, такива са ни и пътищата, такава ни е държавата! Това е символът на новата демократична България. Тук в тази къща са сляли символът на новите ценности – един от най-превежданите български поети в Европа се среща с разрухата, упадака и моралния стълб на 21-ви век – кафенето. Вървим с големи крачки към нови ценности. Запитах се каква ли ще бъде съдбата на тази сграда? Вероятно пътят й ще последват многото други подобни и съвсем скоро, когато немощните стени не издържат покрива й и се срутят, на нейно място ще изникне нова лъскава модерна сграда с хидравличен асансьор! Та тогава власт имащите с „искрено съжаление“ и сълзи в очите ще възкликнат: „Нямаше средства, за да я реставрираме, прости поете! То, без друго вече и не те помнят.“
Няма ни символ, ни символизъм в днешния политико-героизъм!
0 Коментара